Чифт различни обувки

Чифт различни обувки

Много ми се смяхте, когато написах историята за многодетния родител и че в един момент спира да ти пука, когато водиш децата на детска градина и едното си настъпва крачола, а на другото чорапите му стигат до коляното.

Прибирам вчера Роско от ясла. На Велизар му тече носа и ни наказва вкъщи. Та, спирам буса пред градината и от висотата на двата му метра виждам как мишоците търчат из площадката на сянка. Приближавам се, а нашият опитва да натъпче раницата си на гърба с помощта на леля Славка.

- Веселке, къде ги намери тези обувки? – почва ме с усмивка леля Славка. Ама не просто усмивка, а смях – искрен, добронамерен и много весел смях.

Пуля се аз насреща й, мигам като пешеходна пътека на слънчеви батерии. Гледам обувките, нищо им няма – сандалки. Май са си неговите.

- Душа, тези на батко му ще са големи!

Навеждам се аз да проверя като истински Тома Неверни, почуквам отпред, подръпвам отзад, нищо странно не виждам.

- Неговите са си, лельо Славке!

А жената вече дъх от смях не може да си поеме.

- Как ще са неговите бре?!? Виж, още един крак може да побере в тях.

Пъхам пръст в най-предната дупка на обувчицата. Пъхам втори. Пъхам трети. Малиии! С добро старание цяла котка мога да събера в сандала му.

- Е, нали не се е пребил… - гениалността ми започва да се надига.

- Веселке, Веселке... Падам с тебе! Акъл нямаш ли бе, жена? Сутрин не гледаш ли какво му обуваш?

И се смее леля Славка, а аз потъвам в земята невидимо, щото на последния въпрос трудно мога да отговоря.

Последните месеци в градината станахме прочути със способността да губим пантофите на децата. Мхм. Връщат ни ги следобед с пантофки в раниците, докато се приберем и разтоварим, пантофите хванат гората. Отначало незабелязано. После по-забелязано, но безсилието ми пред магическите способности на пантофите (и децата) си оставаше същото.

Първата сутрин, когато на входа на групата разбрах, че са без пантофи, изкарах голям късмет. В буса обикновено държа лозарска ножица, гумени ботуши, вериги, джанти от велосипед, стълба, бързовар, три климатика на части, долни гащи, чорапи, буркан свинска мас, дъждобран и намордник. И други неща возя със себе си, но разхвърлянето на споменатите пред входа на градината беше много артистично за околните, докато изровя двата чифта пантофи, за които бях сигурна, че са там. Съдейки по вида им, ако колата не беше нова, щях да се закълна, че са от времето на батко им. Нищо, че едните бяха розови, а другите – номер, който на никой от двама им не пасваше. И идея си нямам как са се озовали там, но знаех, че ги има! Никоя майка не се оплака, че след 6 месеца са се намерили безследно изчезналите пантофи на детето й, така че появяването им си остава загадка. Метнах розовите на Велизар, че по му отиват на усмивката, другите на Роско, защото не е никак капризен, и спасихме положението. Следващите няколко дни нямах такъв късмет, защото и мистериозните пантофи бяха изчезнали. Намерихме части от тях в килера, на закачалката, в кошарата за игра, а Велизар гордо заяви, че лявата розова пантофа е пуснал в тоалетната чиния. Не съм я чакала на изхода на канализацията, но приех твърдението му за вярно, тъй като чифт еднакви розови пантофки повече не успях да сглобя.

Три поредни дни купувах пантофи. Жената в магазина спря да ме пита какво търся, а просто вадеше на тезгяха тези, които са останали. Толкова близки си станахме и вече знаеше, че няма никакво значение дори пантофите да са с бели панделки отгоре им. В яслата леля Славка ме посрещаше с думите:

- Пак ли нови? Ко ги праите тез` пантофи бре, жена?

Въпросите й звучаха някак риторично и винаги оставаха без отговор - все пак всички видяха разхвърляните климатици, лозарските ножици и буркана със свинска мас, от който внимателно издърпах резервните пантофи онази сутрин.

Няма голямо значение дали става дума за пантофи или за обувки. Карнавалът ни е същият. Вкъщи се опитвам да държа отвън само по един чифт обувки на четиримата. Другите уж са прибрани. Обаче често ми се случва да търся из цялата къща еднакви сандали, ботуши, маратонки или цели чифтове от тях.

Вчера сутринта ситуацията беше същата. Сандалите на Роско бяха изчезнали. Завирах се под леглата, над леглата, зад секцията и във фурната, а от устата ми излизаше рунтава пяна, защото закъснявахме. Баща им се превърна в герой, като заяви гордо, че ги е намерил. Роско винаги се обува сам и докато чаках да свърши Втората Световна Война, попитах татко им къде ги е открил.

- Левият беше в бюрото на батко им, а десният в някакъв плик с други обувки.

От доста по-необичайни места съм вадила разни неща, така че отговорът ми се стори логичен. Поехме горди и безгрижни към градината, докато не дойде моментът да го прибирам и леля Славка не ме осветли, че всъщност прибирам малкия Мук. Грижата ми вече беше сериозна - откъде са се взели тези сандали? Обувките на Велизар си бяха на краката му, а тези, с които шляпаше Роско, изглеждаха точно като неговите - само малко пораснали за една нощ.

Вкъщи проведох разследване. Обърнахме двата етажа и татко им пак се превърна в спасител - намери още едни сандали. Не съм го питала къде точно, но имах чувството, че странните звуци на съдомиялната този следобед бяха свързани някак с цялото положение.

Сандалите бяха на Роско. И бяха абсолютно същите като гигантските, с които го прибрах от градина. Бога ми, не знам от къде се е появил този чифт, още повече, че наистина са с два номера по-големи от тези на Зарко! Поредната мистерия.

Издадох декрет. Всички обувки ще стоят заключени - лява и дясна, с велосипедни вериги! След стриктна проверка на номер, вид и десен!

Тази сутрин благополучно стигнахме в градината. Роско беше с неговите сандали! Аз бях горда, а леля Славка усмихната пак.

- А, тоя път са му тамън - рече ми тя, а аз изпъчих гърди два метра пред мен. - Нищо де, няма да се притесняваш! Нали не си го довела с две различни обувки.

А на мен ми призля. На излизане от вкъщи видях как Велизар разпилява ботушите в хола. Представих си как утре сутрин влизаме в градината с Роско по джапанка и с апреска. Но гледам положително на нещата - мегдан има още бая да се излагаме дружно.


Прочетете още: Многодетен родител? Съвсем не е страшно!