Ефектът на пеперудата: Когато (НЕ)щастието кацне върху червения потник

Ефектът на пеперудата: Когато (НЕ)щастието кацне върху червения потник

Израснах във времена, когато нямаше мобилни телефони. И за да провериш дали някой не е умрял след кило ракия и шише мента, трябваше да викаш под прозореца му. Метнах каишката връз Топчо и тръгнахме да разхождаме махмурлийските си тикви.

Под прозореца на дружката ми запяхме македонска песен, която изкара съседните баби на обедно хоро на улицата. Но от приятелката ми нямаше и следа. Балканска кръв тече във вените й, помислих си, не може да е умряла. Вратата изскърца, подаде се едно напукано, кърваво червено око и злокобен глас изхриптя:

- Стана ли време пак да отваряме шишетата?

- Почти – отвърнах аз и двете седнахме на пейката пред дома й да изпушим по един фас. Цигарите имаха вкус на салата снежанка, а димът им беше с ментово зелен цвят.

Разговорите ни се въртяха главно около снощната вечер. Тормозехме се дали любовта на живота й също е оживял. Тъкмо да прескочим оградата, за да проверим, и зад ъгъла се подаде непознат субект от мъжки пол. Не му обърнах много внимание – помагах на Топчо да повърне последната порция шопска салата. Но дружката ми успя да размени няколко приказки с него – явно се познаваха. С половин ухо дочух, че любовта на живота й е полумъртъв – сам се бил изразил така, а непознатият за мен мъжки субект пристигал, за да го съживи или изцяло да го довърши. Щял да пече кюфтетата на барбекюто, да пее народни песни и да му налива сок от кисело зеле, за да изтрезнее или умре. И в двата случая дворен интелектуален купон довечера щяло да има.

Отдъхнахме си с моята приятелка. Разделихме се по живо по здраво и всяка се прибра спокойна у дома си да пъшка. Тъй като вечерта щеше да бъде безвъзвратно пропиляна, от кумова срама седнах да прочета малко за Гео Милев, че кандидатстудентските изпити чукаха на вратата. Още на „мъртва утроба“ се спрях – бях по-мъртва от Дракула.

Дойде време за интелектуалния дворен купон. От висотата на моите 19 години изпитвах леки съмнения за предстоящото събитие. Мисълта за университетски преподаватели и хора, надхвърлили трийсетте, ме изпълваше с енергия за пенсионерска сбирка и стари градски песни. Прикацнахме с моята дружка. Градината беше пълна с усмихнати хора – вървят насам-натам, приказват си, смеят се. Хубаво беше, че ги видях на живо – още колко ли време иначе щях да се кълна, че хората над 30 са сравними единствено с динозаврите.

Никога няма да забравя червения потник, косматите ръце и леко оплешивяващото теме на господина, надвесен над барбекюто. Същият явно, с който по-рано се бяхме засекли на улицата. Обграден от кварталните котки, той пръскаше чара си с дълги метални щипки. Заобиколих го отдалеч. В размаханите щипки се отразяваха последните лъчи на залязващото слънце и една увиснала котка с главата надолу.

Не вярвайте в любовта от пръв поглед. Никога! Хич не бях забелязала Червения потник цяла вечер. До момента, в който не останахме сами на масата. Дори го избягвах! Споменът за размаханите космати ръце и висящата котка ме респектираше да стоя на разстояние.

Рано-рано компанията се разнесе. Останахме аз, Червеният потник, приятелката ми и нейната първа, все още не споделена любов. Младежът не пи цяла вечер. Разказваше за сблъсъка си с бутилките мента и ме сочеше с пръст. Едва ли съм се издигнала много в очите на обкръжението си тогава.

Приятелката ми и трезвеният симпатяга влязоха в къщата да мият чинии. А ние останахме сами с Червения потник. Не помня вече какво си говорихме. То една ли приказка беше? От 4 до 9 сутринта. Брех, тези чинии, помислих си. Но не посмях да ида да проверя. Приех, че намушканата котка е умряла в канала. И затова толкова се бавят.

Червеният потник ми разказа за себе си. Бил преподавател в университета, мъчел студентите, пишел им двойки. Гледах го изпод вежди и стисках нападателно вилицата под масата. Представях си как догодина ме къса на изпит, а вечерта се хвали пред някое девойче с моето страдание. Явно усети агресията в погледа ми и рязко смени темата. Разказа ми за малка къщичка на морето и как с удоволствие някой ден би ме завел там. Мило ми стана, признавам си. Но пеперудата, която слухтеше от рамото му, разпери огромните си криле и ми заши един шамар през устата.

- Искам да имам шест деца! – изръсих ей така. Три круши петровки тупнаха на земята, мравките затрупаха мравуняците си с бодли от рози, а нощта побърза да се скрие зад ъгъла.

- Ами… добре – отвърна Червеният потник, като с неудобство почесваше голото си теме.

- Три двойки близнаци ще е най-добре, да не се мъча много – размишлявах на глас, а той ме гледаше мълчаливо и поклащаше глава от учтивост.

- За шест деца ще ни трябва ван.

В онзи миг погледът ми беше прикован върху неговото изпотено лице. Надигна чаша с изветрял тоник, отпи голяма глътка и с насълзени очи ми прошепна.

- Ще си купим ван…

- Шест деца не се гледат с преподавателска заплата! – продължавах да дърпам с пинцети нокътя на малкия му пръст.

- Мхм…

Тоникът беше свършил. Слънцето се показваше на хоризонта, а Червеният потник на един дъх пресуши водна чаша с домашна ракия.

- Трябва да се корумпираш – дадох му дълбокомислен съвет, - или да смениш професията.

Не можа да ми отговори. Приятелката ми и нейната истинска любов бяха измили чиниите. Не знаех, че търкането с веро от 90 стотинки може да направи хората толкова щастливи.

Така приключи семейното ни планиране онази сутрин. В 9:15 сабахлям се затътрих към вкъщи. Слънцето грееше, птичките пееха, а едно гласче пищеше в лявото ми тъпанче: "Весело, що си не стоя дома да рецитираш "Братчетата на Гаврош", а цяла нощ глупости дрънка на човека?". Бях сигурна, че това е последният път, в който виждам Червения потник.

Пеперудата обаче отдавна беше разтворила крилете си. Кацнала на рамото на младия тогава господин Георгиев с червен потник, не спираше да търка самодоволно крачета и тихичко да му се присмива. Преди време стар кръчмар в кръчма в „Надежда“ го бил нагласил: „Ще направим от теб надежденски зет!“ Той много се смял и махнал с ръка. Сега пеперудата също се смееше и махаше подло с криле.

Няколко години по-късно моята приятелка и нейната първа любов се ожениха. Знаех си аз, че и котката да беше умряла в канала, пак не може да мият чиниите толкова дълго!

Четири години след моите смели заплахи с Червения потник се оженихме. (НЕ)щастието безвъзвратно го беше понесло по стръмния и емоционален път на дългото съвместно съжителство с мен и четирите ни (засега) деца. Но дори на сватбата, той все още не подозираше за размера на това (НЕ)щастие…

 

Не пропускайте началото: Ефектът на пеперудата: Размахът на крилете