До три забравени не се брои

До три забравени не се брои

Връщаме се с Борето от педиатър и двамата сме много щастливи. Положението не е толкова страшно колкото сме си представяли и денят е чудесен. Товарим се в буса, закопчавам го в столчето по всички правила за безопасност и потегляме към вкъщи. Докато шофирам си спомням за един интересен разговор с батко им, който проведохме преди няколко дни, отново пътувайки. Трябваше да идем до новото училище, за да се запише. Въртяхме, сукахме разни теми и от немай къде си Бранко изръси:
- Ама тате е по-умен от теб!
- ?!?!?!? И що тъй реши?
- Ти все забравяш разни неща…
Така ли, пиле шарено? Ела сега да ти обяснѝм некои неща!
- Бранко, кой вкъщи пазарува, готви, чисти, старае се да сте изпрани и спретнати?
- Ти.
- Кой те кара на зъболекар? Кой те връща от зъболекар? Кой води малките на градина? Кой ги прибира от градина? Кой те ръчка сутрин да се надигнеш и кой те кара към училището да се запишеш?
- Ти.
- На кой звъниш, когато искаш да ядеш шоколад, фъстъци, да пиеш пепси?
- На теб.
- Кой се самосезира, когато вечерно време към 21:30 го застреляте с въпроси като: „Ама защо няма мляко? Защо няма маслини? Кога ще ядем пица? Защо пицата не е с кренвирш?
- Ти.
- На кой звъниш, когато забравиш половината си ученическа раница вкъщи? И кой ти носи нещата? Кой те кара по рождени дни и по срещи с момичета? Кой те прибира от там? На кой се обаждаш, когато искаш да останеш до късно и когато ти трябват още пари, за да черпиш девойките?
- На теб.
- На кой ревеш като ти се скъсат боксерките и кой обикаля с теб по магазините, за да се накиприш? Кой пазарува и носи в градината чашки, салфетки, тоалетна хартия? Кой внимава винаги да има памперси и мокри кърпи у дома, да има сапун, шампоан, пуканки, кисело зеле, сладолед и пюрета?
- Пак ти…
- А татко ти какво прави през това време?
- Работи.
- Точно така. Работи и когато трябва помага. Така че ми е позволено понякога да забравям разни неща, не мислиш ли?
- Така е, мамо, извинявай.
Със наведен поглед и гузно гласче приключи темата за разликата в интелектуалните на родителите си. А самодоволната ми усмивка напука леко предното стъкло на колата.
Та, карам си аз буса към къщи, мисля си за веселия разговор и внимавам да не се усмихвам много, че този голям джам няма лепене. Борето си пее нещо в столчето на задния ред и двамата сме щастливи, че засега се разминаваме с поредната доза антибиотици и болнични разправии.
Паркирам пред вкъщи, заключвам колата, влизам с усмивка. Баща им ме посреща с очакващ поглед.
- Няма нищо, гърдичките му са чисти, така че всичко е наред.
- Това е чудесно, ама къде е бебето?
- Ъъъъъъъъъъъъъъъъъъ?!?!? В колата…
Та така де. Позволено ми е понякога да забравям разни дребни неща.