Почти две години след като и женският санбернар ни напусна, реших, че сме готови за нов домашен любимец. Без да давам прекалена гласност на решението си, започнах да търся. Знаех, че изборът ще се падне на мен. Малките диванета щяха да се радват на всичко, което става за дърпане, подмятане и бутафорно свирене на акордеон. Ако бях попитала батко им, щеше да каже: Да си вземем тарантула! Или породист гол охлюв от Северна Индия! Не, мерси. А татко им… Щеше да махне с ръка и да изсумти: Ти не си добре!
Пишейки приказка за едно малко момченце, се запознах с породата басет. Дотогава не им бях обръщала голямо внимание, но след като видях големите им тъжни очи, късите им крака и ушите, които почти настъпват със задните си лапи, се влюбих. Започнах да търся усилено, но се оказа, че намирането им в България е нелека задача. Докато идеята отлежаваше, започнаха да ме спохождат странни видения. Като например провесено за ушите куче на простора в задния двор. Или същото потопено във ваната, ушите му опънати като платно на ветроходен кораб, а три сомалийски пиратчета го яздят и духат по течението за по-бързо придвижване. Реших, че ние сме готови, но едва ли някое куче би било щастливо да прекара дните си по този начин. И се отказах. От басета, не от животното.
И в една мразовита вечер в началото на декември кучето не ме намери само. От снимка в социалната мрежа малък френски булдог ми се усмихваше и сякаш ми казваше: Вземи ме! Аз съм готов на всичко! И то на две преки от вкъщи. Веднага предприех действия по осигуряване забавлението на животинките – и бъдещите новодошли, и онези в заварено положение. Без много да му мисля проверих дали кученцето още е на разположение и казах: Пази ми го, ще го взема! Но след малко ще потвърдя.
Изпратих същата снимка на господин Георгиев – без обяснения. А той ме погледна и попита:
– Това за какво ми го пращаш?
– Да питам дали си съгласен.
– Е, какво очакваш да ти кажа – не съм съгласен!
– Поне да си уведомен.
– Ти не си добре! – рече и се затвори при контролерчетата си.
А аз потвърдих взимането на кученцето. И още на следващия ден то беше у дома. Чакаше бригадата след градина и училище пред елхата (тогава още имахме елха, но това е различна история). Радостта беше голяма. Лигите, писъците и съдраните още при запознанството долнища – също.
Зарко изпищя:
– Кученцееее! – и се хвърли да го целува.
Роско ревна:
– Каква е тая мечка? – и се скри за кратко зад елхата.
Борко изписука:
– Бау! Бау! – и проведе първият стоматологичен преглед на животинката.
А батко им попита престорено апатично:
– Защо в хола има нещо, което прилича на заек? – и го грабна под мишница да го качва на втория етаж.
Кой готов – готов, кой не беше – щеше да се адаптира. Кучето беше у дома! И докато малките братя инспектираха с лупа всяка част от тялото му, по-големите имахме нелеката задача да му измислим име. Единодушно решихме, че ще търсим не много популярни имена за куче, излъчващи нотка аристократизъм. Аз предложих Кирил, Евстатий, Продан и Харалампи. Не се приеха, звучали твърде просташко. Татко му нищо не предложи (тогава), но пък Бранимир бе пълен с идеи.
– Да го кръстим Рахманинов!
– И как ще му викаме на галено – Рахи или Мани?
Отказа се.
– Тогава Шостакович!
– Това и на трезво трудно се изговаря!
– Моцарт? Не, твърде обикновено. Менделсон – сладникаво. Щраус – много животинско му звучи.
– Той пък все едно е зеленчук.
– Да го кръстим Пушкин!
Погледнах го със скръстени вежди.
– Бранко, да ти напомням ли, че преди три месеца не знаеше кой е Пушкин и го нарече Гушкин?
– Мамо, това не е важно. Виж, на кучето му отива.
– А ти поне прочете ли Евгений Онегин?
– Нали не искаш да го кръстим Евгений?
– Александър Пушкин ми харесва. Ще му казваме Сашко.
– Не, мамо, Пушкин! Не Александър, не Сашко.
И така. Остана си Пушкин. Ветеринарят много се смя докато попълваше данните му в паспорта.
– Пушкин. От малък артист, а?
– Така е – признах си, – освен изрисувани стени, вкъщи вече си имам нагризани маси и дивани, сдъвкани и разхвърляни чорапи, и проядени, разхвърляни торби за смет. Влизаш в хола и все едно си насред Ермитажа!
– Важно е да уточня, че когато го доведох у дома, Пушкин беше с едно клепнало ухо. И аз се кълнях, че никога няма да го изправи. Имах съмнения, че докато са се целували, Велизар е откъснал част от хрущяла му безвъзвратно. Но или захапката на Зарко е дала дефект, или и кучетата в нашия дом са безсмъртни супергерои, защото сутринта на 1-ви януари Пушкин се протегна с две брилянтно изпънати уши (слава богу, не толкова дълги като на басета).
– Той вече не е Пушкин, а е Филип! – рече тържествено баща им. – Защото прилича на прилеп, а прилеп се римува с Филип!
Плеснах се по челото и се прекръстих, че господин Георгиев е станал инженер, а не поет, че критиците много пот щяха да леят над творбите му.
– Нито кучето прилича на прилеп, нито се римува с Филип.
– Но прилича на магаре. Или поне на кон! Ами, да! Това е Буцефал! И неговите уши бяха толкова големи!
– Ти пък откъде знаеш какви са били ушите на Буцефал?
– Лично съм го ресал в конюшните! Вече не е Пушкин, а Буцефал!
– Можеше и Росинант да е, Буцефал добре ми звучи.
– Аз дори не знам кой е Буцефал – намеси се Бранимир.
– Ти и Пушкин не знаеше кой е, ама не ти попречи така да кръстиш кучето – смъмрих го аз, сигурна, че все още не е прочел Евгений Онегин.
И така. Пушкин му отива, но аз все още твърдя, че и Евстатий щеше да му лепне идеално. Едва ли ще му дадем ново име, освен ако баща им не реши, че препуска като Маренго. Кое ли от трите диванета ще го играе Наполеон тогава?
