С раждането на Бранимир, преди няколко милиона години, се роди и страстта ми към фотографията. Тогава си купихме и първия фотоапарат на по-модерен принцип от дялкане по пещерните скали с камъчета. Бях много щастлива! Като истински отдадена майка го щраках по цял ден. Докато спи, докато яде, докато реве, докато му сменям памперса. Снимах го в количката навън, снимах го и в количката вътре. Снимах докато повръща върху баща си и докато плюе вода във ваничката, мъчейки се да не се удави, защото вместо да гледам къде го поливам, аз щраках в търсене на безценния кадър.
Най-много обичах да го снимам на спалнята. Върху родопското одеяло, който един мастодонт ми изтъка. Нареждах около малкия Бранимир слончета, гъсеници и кучета. Въртях го на ляво, на дясно, по гръб и по очи. Той плюеше пюре и мляко върху цветното ми одеялце, но и двамата бяхме много щастливи.
Снимките от бебешките години и ранното детство на батко им са прилежно подредени в няколко хиляди папки. Всяка озаглавена с месеца и годината на заснемане, а вътре пълни с подпапки с точния ден, че дори понякога съм издребнявала и за час да пиша. Само ще кажа, че в някои от папките има около 4 000 снимки. И така от първия му ден, когато беше лилав, сбръчкан и грозен, та чак докъм 10-тата му година, когато вече не беше сбръчкан и толкова лилав, но пак си беше грозен.
Роди се Велизар. Рекох си, че е време отново да подхвана стройната си организация на семейните фотоархиви. И започнах да щракам. Вече нямах родопско одеяло, тъй като стомашните сокове на Бранимир го проядоха, но затова пък си имах много по-модерен фотоапарат и огромна светкавица, с която на няколко пъти опитах да ослепя Велизарчо. Не успях. Още като новороден ми хвърляше такива палави погледи, че по всичко личеше, че си вижда чудено! И само чака момента, в който ще порасне и ще започне да ми връща тормоза в троен размер. Макар че не съм го тормозила много. Само два пъти му прекъснах дрямката. Първият път навън имаше дъга и мигът не беше за изпускане! Каква живописна снимка щеше да се получи! Той не се разсърди толкова, че съм го събудила, колкото не му хареса проливния дъжд, на който го изведох, но това са дребни детайли. Вторият път светлината беше чудесна! Златният час, както му казваме във фотографските среди. Тогава обаче, явно съм била твърде далеч от същите тези фотографски среди, защото златния час ми се видя в 6:15 сабахлям на 3-ти януари. Помръзнахме малко, но то си беше отлично каляване!
Въпреки неспирният ми все още фотоентусиазъм, бързо срещнах организационна пречка. Къде да сложа снимките, на които са двамата с батко му? В папката „Велизар декември 2016“, в папката „Бранимир декември 2016“ или в обща папка „Бранимир и Велизар декември 2016“. Реших, че за най-сигурно е да ги има и на трите места. Много скоро след това харддискът се препълни, а на следващият ден изгоря.
Много мъка понесе майчиното ми сърце тогава. И както си страдах, взех, че родих Ростислав. Не само че изобщо не мислех да продължавам с опитите за някаква хронологична организация на детските им снимки, а дори забравихме да се снимаме на изписването. Има ги тук-таме тримата на някоя весела снимка, която съм бутнала в папката „Разни“. Но обикновено зад всяка блага запечатана усмивка се крият половин час викане, обясняване, дранье и бърсане на зелени сополи. А след това откриване на неподозирани функционалности във Фотошоп, за да ги приведа в що годе приличен вид.
Откакто се роди и Борис, апаратът прашасва. Осъзнавам, че имам много мерак да ги снимам, ама нямам творческо вдъхновение. Освен това ми липсват поне още две ръце, с които да държа камерата, докато ги гоня, бърша, усмирявам и загащвам. А с мобилния телефон рядко снимам, защото когато нормалните хора снимат децата си с телефони, обикновено аз търся начин да не ги удуша!
Днес Бранимир не обича да го снимам. Чудя се що ли. Велизар ми се зъби насреща, когато помоля за усмивка, а Ростислав реве. А за Борис какво да ви кажа. Няма толкова бърз автофокус, който да успее да го улови.
Толкова за семейния фотоархив. Решила съм, че отново ще се върна към изкуството на пещерната фотография – хем отпускащо нервите, хем вечно във времето и хем под ръка все ще имам с какво да ги вкарам в правия път, ако решат да ми кривнат.
