„Новата“ къща в Добруджа ни дойде с бонус – 3-4 мачки. Повечето са приходящи, но един жълто-бял котарак е непоклатим пазител на семейното огнище. Ако прочета внимателно нотариалния акт, сигурно ще видя, че и той е вписан като неделима част от имота.
Кръстихме го Кире́. Изключително любвеобилен и тъп котарак. Мърка като трактор по нанагорнище, гали се, усуква се и все опитва да се намърда в къщата. В същото време позволява на децата да го размятат за опашката, да му ядат ушите и да пълнят устата му с пясък. Коте мечта.
Онзи ден пристигнах САМА по морските ширини. Кире́ ме очакваше като гвардеец пред Бъкингамския дворец, а аз зачаках кротко майсторите в неговата компания.
Но ха да дойдат майстори – никакви ги няма. Звъни ми Георгиев.
– Сама ли си?
– Сама съм. Само Кире́ ми прави компания.
– Сама ли си?
– Сама съм. И Кире́ вече го няма.
Цял ден така. Къде с Кире́, къде без Кире́, майсторите ги няма.
До вчера сутринта. Рано-рано, по първи петли пристигна един батко. Изпънал потника по себе, загорял доволно под морския бриз, с леко набола брадичка. Пък и културен. Взех да мъркам край него като Кире́ около рибената консерва, пък се замислих – да го питам ли дали ще ме вземе с четирите хлапета? Отказах се. Викам ще го разстроя, ще вземе да сбърка дограмите, ще стане мазало.
Звъни ми Георгиев.
– Сама ли си?
– Вече съм с мъж!
– Хмм…
И ми затвори.
Сигурно съм пуснала някоя лига през телефона, защото след малко пак ми звъни.
– Още ли си с мъж?
– Мхм…
И му затворих.
Така няколко пъти.
– Хм…
– Мхм…
– Хм…
– Мхм…
А Кире́ мърка като картечница в скута ми и допълнително къдри телефонната линия Гълъбово – Шабла.
Дойде време баткото да си ходи. Много разсеян излезе, без моя пряка намеса. Свалил всички стари врати, новите обаче забравил да вземе. Разбирам го момчето. Обелихме няколко думи, докато чупеше къщата, сигурно съм му споменала за дечурлята. Какво ли си е помислил? Тая сега да вземе да ме обладае, ще го закъсам с толкова много деца! Да свършвам бързо и да изчезвам. Хвана къртача под мишница и си би дузпата. А пред мен къщата се отвори като Суецкия канал. От гаража към коридора за тоалетната, през кухнята, та чак до другия коридор и спалнята – врати няма.
Звъни ми Георгиев.
– Сама ли си?
– Мхм.
Отдъхна си и затвори.
Ходих на вечеря, разходих се. Прибрах се по залез. Опънах се в кухнята да почина, а къщата с някакви странни звуци ми проговори. Огледах се тук –там – никъде нищо. Спря да шумоли. Викам си някоя гад хрупа мазилката, преяла е и се е гътнала. Да, ама не! Пак зашумоли. Ходих, гледах, ослушвах се. И тъкмо бях нарамила пижамата да спя в буса, наш Кире́ ми се показа в пълен блясък!
Да се промуши от улицата под гаражната врата! И се разхожда из цялата къща, накичил всички паяжини с все паяците по себе си. И се започна гонитбата. Аз го изхвърля, той пак се върне. Няколко пъти. И взе да се крие. Завря се под масата в хола и тъкмо залегнах да го добарам, звъни ми Георгиев.
– Сама ли си?
– Тоа па! С мъж съм!
– Хм…
– Ама чакай да ти звънна след малко, че сега съм на четири крака.
– Мхм…
И така оплетохме ножиците… Иди обяснявай, че котката гониш…
Днес сутринта Георгиев ми вика:
– Каквото и да правиш с майстора, гледай първо да сложи вратите!
– Мхм, ще ги сложи, не бери грижа. Цяла нощ пак с мъже не ми се разправя.
